“Ти си мюсюлманин, но още не го осъзнаваш”

“Ислямът не ми приличаше на религия в известния смисъл на думата, а по-скоро на начин на живот, не толкова на теологична система, колкото на програма за лични и обществени отношения, базирана на Божията разпоредба. Никъде в Корана не открих да е спомената нужда от “спасение”. Нямаше първороден, наследен грях, стоящ между индивида и неговата съдба, защото нищо нямаше да бъде приписано на човека, освен това, което той самият беше спазил от Корана. Не се изискваше отричане от живота, което да отвори вратата към чистотата: защото човек се раждаше чист, а грехът не беше нищо повече от естествена слабост – едно от качествата, с които Бог беше създал всеки човек. Нямаше и следа от никаква двойственост в разбирането за човешката природа: тялото и душата бяха неразделно цяло.”

Сред дългите си пътувания из средна Азия посетил и Афганистан. Един ден пътувал от Кабул към Хераш на кон през заснежените планини на Хинду-Куш, когато се изгубила подковата на коня му. Трябвало да прекрати пътуването за няколко дни и да отиде до селото за нова подкова. Един областен управител чул за чужденеца. Той поканил Вайс да прекара вечерта с него. Вайс, който по това време говорел добре фарси (персийски), приел поканата. След вечерята местен жител ги забавлявал с песен и с триструнната си лютня. Стаята била застлана с килим и била топла, а навън валяло сняг, на който те се любували през прозореца. Песента била за битката на Давид с Джалут…

Когато свърши, управителят отбеляза:

– Давид бил малък, но вярата му била силна.

Аз не можах да се въздържа и добавих:

– А вие сте много, но вярата ви е слаба.

Домакинът ме погледна с изненада, ядосан от това, което казах почти без да искам. Моментално започнах да обяснявам. Обяснението ми протече във формата на поток от въпроси:

– Как така е станало, че вие мюсюлманите сте изгубили самоувереността си – тази самоувереност, която преди ви е помагала да разпространите религията си за по-малко от сто години от Западна Арабия до Атлантика и на изток – дълбоко в Китай, а сега се предавате толкова лесно, толкова бързо пред мислите и обичаите на Запада? Защо не можете вие, чиито прадеди просветиха света с наука и изкуство във време, в което Европа тънеше в пълна примитивност и невежество, защо не можете да съберете сила да върнете напредъка си, сияйната си вяра? Как така стана, че Ататюрк, който отрича всички ценности на Исляма, се превърна за вас мюсюлманите в символ на “мюсюлманско възраждане”?

Управителят не промълвил и дума. Навън още валяло, а Вайс продължил:

– Кажете ми, как стана така, че вярата на вашия Пророк и цялата й чистота и простота се зарива под отломките на безрезултатните теории и дребнавостта на вашите схоластици? Как така се случи, че принцовете ви и великите земевладелци тънат в богатство и лукс, докато толкова много от техните братя мюсюлмани живеят в невероятна мизерия и бедност, въпреки че Пратеникът ви е казал, че никой не може да бъде наречен вярващ ако яде в доволство, докато съседът му е гладен?… Как така стана, че много от вас мюсюлманите са невежи и толкова малко могат да четат и пишат, въпреки че Пратеникът ви казва, че стремежът към на наука е едно от най-свещените задължения за всеки мюсюлманин – мъж или жена, и че превъзходството на учения над обикновения набожен човек е като пълната луна над звездите?

Управителят се слисал и накрая казал:

– Но, ти си мюсюлманин…

Аз започнах да се смея и отговорих:

– Не, не съм мюсюлманин, но видях толкова красота в Исляма, че понякога се ядосвам да гледам как вие я пилеете… Простете ми ако съм бил груб…

Домакинът поклати глава.

– Не, както казах, ти си мюсюлманин, но самият ти все още не го осъзнаваш…

Няколко месеца по-късно Вайс се върнал в Берлин, но думите на афганистанския домакин никога не напуснали съзнанието му.

“Увлича ви преумножаването, додето легнете в гробовете” /102:2/

“В сляпото си високомерие хората на Запада са убедени, че именно тяхната цивилизация ще донесе светлина и щастие на света… В осемнайсти и деветнайсти век те замислили да разпространяват християнството по целия свят; но сега техният религиозен план беше толкова угаснал, че приемаха религията като утешителна музика на фона на живота – позволяваха й да придружава, но не и да влияе върху “реалния” живот – вместо това започнаха да разпространяват материалистичната идея за “западния начин на живот”: вярата, че всички човешки проблеми могат да бъдат решени във фабрики, лаборатории и на бюрата на статистиците.”

През 1926 година, след второто си дълго пребиваване в мюсюлмански земи, Вайс отново бил в Берлин. След години инфлация, никъде в Централна Европа нямало напредък. В дома си, след дългите пътешествия, той започнал да изучава Корана в превод, тъй като арабският му език по това време не бил достатъчно добър. Той и съпругата му Елза често четели Корана и заедно дискутирали идеите му, а тя също започнала да се удивлява на вътрешната съгласуваност и последователност от морални въпроси и практичната програма за живот. Тогава се случило нещо неочаквано.

Един ден той и Елза пътували с влак в Берлин, когато видял странен феномен:

“Купето беше висока класа. Случайно погледът ми се спря върху един добре облечен мъж срещу мен, очевидно успял бизнесмен, с хубав куфар на колене и голям диамантен пръстен на ръката си. Започнах да си мисля как пълната му фигура пасваше на картината на развитието, което човек можеше да види навсякъде в Централна Европа в тези дни: добре забелязващо се развитие след дългите години инфлация, когато цялата икономика беше с главата надолу. Повечето от хората сега бяха добре облечени и добре нахранени, а човекът срещу мен не беше изключение. Но когато погледнах лицето му не го видях щастливо. Той изглеждаше разтревожен: и не нормално разтревожен, а силно притеснен и нещастен, с празен поглед, а по ъглите на устните му се изписваше болка, но не телесна.

Извърнах поглед и близо до него видях елегантна жена. Тя също имаше същото странно, нещастно изражение на лицето си, изглеждаше така, сякаш изживява нещо, което й беше причинило болка; въпреки това устните й изразяваха усмивка, но студена – лесно можеше да се разбере, че това беше просто навик. След това започнах да гледам всички лица наоколо в купето – лица, които принадлежаха на добре облечени, добре нахранени хора, без изключение: и в почти всяко от тези лица аз долавях скрита мъка, толкова прикрита, че хората сякаш не мислеха за нея.

Именно това беше странно. Никога преди това не бях виждал толкова много нещастни лица около мен: или може би никога преди това не бях търсил онова, което говореше дълбоко в тях? Впечатлението беше толкова силно, че го споделих с Елза; тя също започна да гледа наоколо с внимателния поглед на художник, свикнал да изучава хората. След това тя се обърна към мен изненадана и каза:

“Прав си. Всички изглеждат така, сякаш са били в пламъците на ада… Чудя се дали самите те осъзнават какво става вътре в тях?”

Аз знаех, че не го осъзнават, иначе нямаше да пропиляват живота си така – без вяра в истинските неща, без цел, различна от тази да подобрят “стандарта си на живот”, без надежда, освен тази да имат повече материални блага, повече джунджурии и вероятно повече сила.

Когато се прибрахме вкъщи погледнах бюрото си, върху което лежеше отворен Корана, който бях чел. Механично взех книгата, за да я поместя, но тъкмо я затварях, когато погледът ми се спря върху отворената пред мен страница и прочетох:

1. Увлича ви преумножаването,

2. додето легнете в гробовете.

3. Ала не! Ще узнаете.

4. И пак не! Ще узнаете.

5. Ала не, ако не знаете с достоверното знание –

6. ще видите Ада.

7. После ще го видите с достоверен поглед.

8. После ще бъдете питани в този Ден за насладите /на земята/.

/ Св. Коран, глава 102 /

Бях изумен. Мисля, че в този момент книгата потрепна в ръцете ми. После я дадох на Елза. “Прочети това. Не е ли то отговор на това, което видяхме днес във влака?”

Беше отговор, толкова категоричен, че всичките ми съмнения изчезнаха. Сега знаех, без никакво съмнение, че това беше Боговдъхновена книга: защото въпреки, че беше низпослана на човек преди повече от 13 века, тя ясно предвиждаше нещо, което се случваше именно в това сложно, механично, заблудено наше време.”

Хората от всички времена са познавали алчността, но в никое време преди това не е имало такава алчност, която да е надраствала обикновената жажда за постигане на материални цели и да се е превръщала във фикс-идея, която да е замъглявала погледа към всичко останало: неистово желание за вземане, правене, постигане на повече и повече – днес повече от вчера, а утре още повече от днес: дявол яздещ върху плещите на човека, подтикващ сърцата към цели, които подигравателно проблясват в пространството, превръщат се в празнота, в нищо, веднага щом бъдат достигнати, носещи винаги обещанието за нови и нови цели занапред – цели, още по-брилянтни, още по-изкусителни, дотогава докато се мяркат на хоризонта, но също така обречени да се превърнат в поредното нищо, веднага щом бъдат уловени: и този глад, този ненаситен глад за нови цели, разяждащи човешката душа: “Ала не, ако не знаете с достоверното знание – ще видите Ада…”

Това, което видях не беше обикновена човешка мъдрост на човек от далечното минало в Арабия. Колкото и мъдър да е бил, един такъв човек не би могъл сам да предвиди така специфичната мъка ,характерна за XX век. Отвъд Корана говореше глас, по-велик от този на Мухаммед…”

На следващия ден той отишъл при водача на местната мюсюлманска общност в Берлин, който преди това бегло познавал и заявил: “Свидетелствам, че Аллах е един и Мухаммад е Негов Пратеник.” Било септември 1926 г.

Така Леополд Вайс станал мюсюлманин на почти 26 години. Веднъж убеден в Истината, той не се поколебал, а я приел още на следващия ден. Това е показателна стъпка, особено като се има предвид факта, че има много хора, които въпреки убеждението, че Ислямът е истинската религия, продължават да вярват в това, в което са вярвали прадедите им или продължават досегашния си начин на живот.

Елза, първата съпруга на Вайс, станала мюсюлманка няколко седмици по-късно. Скоро след това Вайс, сега известен с името Мухаммад Асад, напуснал Европа за трети път. Този път Елза била с него; отишли да извършат поклонение хадж в Мекка. Преди поклонението тя се разболяла и след като се върнали, починала. За разлика от съпруга си, тя почти не е позната на мюсюлманите и починала преди да стане известна в интелектуалния свят. Може да е била скромна и тиха личност, но светлината винаги осветява предметите, даже и да са на тъмно. Това, което е било очевидно е, че тя е била търсач на истината; че заедно със съпруга си прекарвала цели дни и нощи, изучавайки Корана; че е била смирена пред Всемогъщия Бог, докато накрая Неговото послание й се изяснило; че скоро след това се устремила към “Божия дом” и извършила поклонение, изричайки “Господи мой! Ето ме пред Теб!”; и накрая – най-важното, тя срещнала своя Господ в отдаденост. Това е най-върховният успех, който един човек би могъл да постигне.

Сън

“Ислямът изискваше общество, което да премахне традиционното разделение на племена и раси. Може да се каже, че в това отношение ислямът и християнството имат една цел: и двете целяха интернационално общество от хора, обединени от принадлежността си към общ идеал; но докато християнството се заодоволяваше с морално застъпничество за този принцип и ограничаваше призива си в духовната сфера, то ислямът откриваше пред света идеята за политическа организация, в която богобоязливостта щеше да бъде главният мотив за практичното поведение на човека и духовната основа на всички социални институции… Посланието на исляма предвиждаше и роди цивилизация, в която нямаше място за национализъм, нямаше монополи, нямаше класова разделение, нямаше църква, нито монашество, нямаше и наследствена аристокрация; всъщност нямаше никакви наследствени фактори изобщо. Целта беше да се установи теокрация относно Бог и демокрация между човек и човек… Тук социалният прогрес не беше, както във всички останали общества и цивилизации познати в историята, резултат на принуда и контрапринуда на противоположни интереси, а част и дял от една оригинална “конституция”.

Този път Асад напуснал Европа, но като мюсюлманин. Напуснал не само нейната територия, но и нейното интелектуално и културно наследство, в което израснал като европеец. Той вече никога нямало да се завърне към европейската си идентичност.

Би ли могъл той, който израснал в къщата на баща си във Виена, да очаква, че един ден ще изостави западното си наследство завинаги?

Очевидно не. Но понякога проблясъци на истината и бъдещите събития се появяват в сънища, които впоследствие стават действителност – понякога след дълги години. Дълго преди да реши да стане журналист и да посети мюсюлмански земи, Вайс сънувал един сън:

“Трябва да съм бил на около 19 години по това време, живеех в къщата на баща ми във Виена. Силно се интересувах от науката за духовния живот на човека и държах до леглото си хартия и молив, за да записвам сънищата си, когато се събуждах. Като правех това открих, че помнех тези сънища напълно, даже и да не мислех винаги за тях. В един сън пътувах в Берлин, в подлеза с влака, който се движеше ту в подземни тунели, ту по мостове високо над улиците. Купето беше препълнено с хора – толкова много, че нямаше място да се седне и стоящите прави бяха плътно един до друг – без да могат да се движат, в мътната светлина на една електрическа крушка. След малко влакът излезе от тунела, но не върху някой от онези високи мостове, а вместо това продължи към една пясъчна равнина, а колелата му затънаха в пясъка и спря, без да може да върви нито напред, нито назад. Всички пътници, включително и аз, излязохме от влака и започнахме да оглеждаме наоколо. Равнината около нас беше безкрайна, празна и пуста – нямаше нито храсти, нито къщи, нямаше дори камъни – и голямо объркване обхвана хората. Бяхме заседнали тук, как щяхме да намерим обратния път към мястото, където имаше други хора? Сив полумрак надвисваше над безкрайната равнина, като по време на ранна зора.

Но аз някак не споделях объркването на останалите. Проправих си път сред тълпата и продължих с около десет крачки напред и видях едногърба камила, лежаща на земята. Беше оседлана – точно по начина, по който напълно бяха оседлани камилите, които видях по-късно… а в седлото седеше мъж, облечен в абая на бели и кафяви райета с къси ръкави. Куфията му беше увита около лицето, така че не можех да видя чертите му. Веднага почувствах, че камилата чакаше мен и че неподвижният ездач беше мой водач; и така без да промълвя дума, се качих зад ездача по начин, по който един радиф (ездач, който язди зад главния ездач) язди в арабсите земи. В следващия момент камилата стана и тръгна напред в дълъг, лек ход и аз почувствах неописуемо щастие вътре в мен. С този бърз, плавен ход пътувахме часове, дни, месеци, докато накрая не изгубих представа за време; и с всяка стъпка на камилата щастието ми растеше, докато не почувствах, че сякаш летя във въздуха. Накрая хоризонтът пред нас започна да се осветява в червено под лъчите на слънцето, което тъкмо изгряваше. Но на хоризонта пред нас видях друга светлина: тя идваше иззад огромен, отворен вход, който се простираше върху два стълба – ослепяваща бяла светлина, не като тази на изгряващото слънце – изящна светлина, която преминаваше в блясъци докато приближавахме, която увеличи щастието вътре в мен толкова много, че простите думи не можеха да опишат. И както приближавахме входа и светлината, аз чух глас от някъде, който каза: “Това е най-западният град” – и се събудих.

Седем години по-късно Вайс приел исляма и станал Мухаммад Асад. Няколко години след като станал мюсюлманин той попаднал на бележката, на която бил записан този сън преди години. По това време живеел в Саудитска Арабия и станал близък приятел на крал Абдул Азиз ибн Сауд. Кралят имал навика да слуша тълкуването на Корана след нощната молитва в дворцовата джамия. Една вечер след времето за тълкуване на Коран, той поканил Асад да си говорят, както често правел. Този път разговорът бил за истинските сънища и за осъществяването им. Когато Асад разказал на краля горния сън, който той си спомнил само няколко дни по-рано, когато открил бележката, но чието значение още не знаел, кралят възкликнал:

– Слава на Бог! Не ти ли подсказа този сън, че трябва да станеш мюсюлманин?

Аз поклатих глава:

– Не, кралю, как бих могъл да зная? Никога не бях мислил за ислям, даже и мюсюлманин не познавах… Едва след седем години, когато вече не помнех този сън, приех исляма. Спомних си го едва наскоро, когато го открих записан на един лист, точно така, както го бях записал същата нощ след като се събудих.

– Но това, което си видял в съня си е съдбата ти, която Бог ти е разкрил, синко. Не го ли разбра? Идването на тълпата и ти сред нея, в безкрайната пустиня, объркването на останалите: не са ли това тези, които в сура ал-Фатиха са описани като “заблудените”? И камилата с ездача, която те е чакала: не е ли това “напътствието”, за което Коранът говори толкова често? И ездачът, който не е говорил с теб и чието лице не си видял: кой друг би могъл да бъде ако не Пророка, Бог да го благослови и приветства? Той обичал да носи плащ с къси ръкави… и не ни ли казват много от нашите книги за случаи, в които той се е показвал на немюсюлмани или на такива, които все още не били мюсюлмани с покрито лице? И тази бяла изящна светлина на хоризотна отпред: какво друго би могло да бъде ако не обещанието за светлината на вярата, която осветява без да изгаря? Не си я достигнал в съня си, защото, както сам каза, само няколко години по-късно си я открил, открил си исляма…

– Може да си прав, кралю… Но какво ще кажеш за “най-западния град”, до който щеше да ме заведе входът на хоризонта? Защото приемането ми на исляма не ме отведе на запад.

Ибн Сауд замълча и помисли за момент; след това повдигна ръка и с онази сладка усмивка, която толкова обичах, каза:

– Това не би ли могло да значи, че твоето достигане до исляма е твоята най-западна точка в живота ти – и че след това западният начин на живот ще престане да бъде твоя начин на живот…?

Истинските сънища са един от четиридесетте признака за пророческите откровения, както знаем от сунната на Мухаммад (с.а.с). Не всички сънища са продукт на въображението ни или на потиснати чувства, както твърдят много психоаналитици. На хората често биват показвани истински сънища – пряко или непряко – за бъдещи събития, както се доказва ясно от горната история. Друг пример в подкрепа на това е сънят на д-р Джефри Ланг. Десет години преди да приеме исляма, той сънувал как извършва мюсюлманската молитва. Тогава бил атеист и не знаел, че това, което извършвал в съня си – повтаряло се седем пъти – имало някаква връзка с мюсюлманите или пък с ислямските обреди.

Бащата на Асад, с който той винаги подържал контакт чрез писма, престанал да общува с него след като приел исляма. Сестра му също не могла да го приеме. Едва след много години баща му го приел като мюсюлманин и общуването им се възобновило. За съжаление, Вайс никога не го видял отново. Нацистите изгонили баща му и сестра му от Германия и двамата умрели в нацистки концентрационен лагер през 1942 г.

Умар Мухтар – лъвът на пустинята

“Бях свидетел на сигурното европейско навлизане в мюсюлманския културен живот и политическа независимост; винаги, когато мюсюлманите са опитвали да се защитят от това навлизане, европейското обществено мнение неизменно е лепвало един етикет върху тяхната съпротива – ксенофобия… Забравяйки, че всяка пряка намеса отвън, независимо доброжелателна или не, не би могла да постигне нищо, освен да наруши националното развитие, студентите по Средноизточни въпроси винаги бяха готови да приемат подобни твърдения. Те виждали само новите железопътни линии, построени от колониалните сили, но не и унищожението на държавната обществена фабрика; броят на киловатите на новото електричество, но не и ударите по националната гордост. Същите хора, които никога не биха приели австрийската “цивилизационна мисия” като основателно извинение за намесата в Балканите, снизходително приемат подобно оправдание в случая с британците в Египет, руснаците в Централна Азия, французите в Мароко или италианците в Либия. И дори през ум не им минава, че много от социалните и икономически болести, от които страда Средния изток, са пряка последица от точно този западен “интерес”.

По време на шестата година от престоя си в Саудитска Арабия, Асад се радвал на близкото си приятелство с крал Абдул Азиз ибн Сауд и години по-късно на това с крал Фейсал. Крал Абдул Азиз по това време все още укрепвал територията си, биел се с враговете и се опитвал да обедини многобройните бедуински партизански групи под своето управление. В Абдул Азиз той виждал знаци за един обещаващ лидер, който би могъл да насърчи ислямския ренесанс и да обедини мюсюлманския свят под истинските постановки на исляма. Въпреки, че той много се възхищавал от краля, който бил много добър мюсюлманин (кралят бил толкова покорен пред родителите си, че не стъпвал в стаята ако баща му бил в стая под нея. “Как бих могъл да си позволя да се разхождам над главата на собствения си баща?”, казал той), очакването му не се осъществило. Въпреки всичко той често придружавал краля. Веднъж Асад посетил тайно Кувейт, който тогава бил под британско влияние и видял главната база на Ад-Дауши – главният враг на Абдул Азиз. Поемайки висок риск за живота си, пътувайки само нощем през пустинята, без никога да запали огън той пристигнал в Кувейт след много дни и нощи. Там получил непосредствено доказателство за нещо, което подозирал преди всеки друг: доказателство, че британците доставят оръжие и пари на Ад-Дауши, за да подържат враждата между него и Абдул Азиз. Целта била да бъде упражнен натиск върху Абдул Азис, така че той да пресече Арабския полуостров, построявайки железопътна линия, която да води чак до Индия и да утвърди силата на британската империя. Статията на Асад за този таен план съдържала задоволително доказателство и предизвикала сензация. Британският план бил обречен още преди да започне да се развива, тъй като Абдул Азиз незабавно взел сериозни мерки по отношение на британците и ги принудил да прекратят помощта си за Ад-Дауши, който скоро бил напълно победен.

Асад бил изцяло за борбата, която се водела в Северна Африка за освобождение от колониално иго. Той станал близък приятел и почитател на Саид Ахмад, великия санузийски лидер. Ахмед живеел в Саудитска Арабия, докато неговият народ, под ръководството на Умар Мухтар – лъвът на пустинята – отчаяно се съпротивлявал срещу италианската армия, която била оборудвана с модерни оръжия и въздушни сили. Италианците често прекарвали конвоя си с британски коли и танкове през мюсюлмански села, разрушавайки палатки и колиби, избивайки мъже, жени и деца, като наказание за “подпомагането” на партизанските бойци на Умар Мухтар. Един очевидец, който оживял след разрушаването на неговото селище, разказва:

“Идваха при нас в три редици, от три страни, с множество бронирани коли и тежки оръдия. Самолетите им се приземяваха и бомбардираха къщи, джамии и палмови горички… Нашите пушки бяха негодни за нищо пред техните бронирани коли… Аз се скрих в палмовите градини, чакайки възможност да се промъкна през италианските редиц, на следващия д, италианският генера нареди да бъдат отсечени палмовите дървета в оазиса, да бъдат разрушени кладенците и да се изгорят всички книги от библиотеката на Сауд Ахмед. А на следващия ден нареди някой от възрастните хора и учени да бъдат качени в самолета, да бъдат изхвърлени от високо и така да бъдат убити… През цялата следваща нощ аз чувах от скришното си място виковете на нашите жени и смеха на войниците…”

Превъзхождани многократно по численост и оръжия, бойците на Умар Мухтар успешно се сражавали срещу италианските войници в продължение на години, докато диктаторът Мусолини изпратил един от своите безмилостни и безскрупулни генерали – генерал Грациани, да залови бойците на Мухтар. Генерал Грациани скоро доставил танкове и други големи оръдия от Италия и издигнал стени от бодлива тел по египетската граница, прекъсвайки всички доставки за Мухтар. Без провизии, бойците на Мухтар направили всичко по силите си срещу италианската армия, но започнали силно да намаляват, докато накрая останали само неколкостотин мъже и той загубил всички области, с изключение на собствената си база.

По това време Сауд Ахмед попитал Асад дали би могъл да посети Мухтар, да анализира обстановката и да му даде съвет относно това какво би могло да се направи, за да се подобри положението. Асад веднага се съгласил. “За мен ислямът беше път и начин на живот, но не и край – а отчаяните партизани на Умар ал-Мухтар се сражаваха до последна капка кръв за свободата да вървят по този път, също като сподвижниците на Пратеника (с.а.с) преди тринайсет века. Да им бъда в помощ в тяхната трудна и сурова борба, въпреки неясния изход, беше личностна отговорност за мен – като тази да си извършвам молитвата…”

И още веднъж, както преди, Асад поел риск за живота си и започнал тайното си дълго пътуване, за да срещне Мухтар в Либийската пустиня. Той едва се спасил, когато със своите сподвижници били засечени от италиански разузнавателен самолет. Самолетът се движел в стесняващ се кръг – а отдолу бил Асад със сподвижниците си в голата пустиня, без никакво прикритие – започнали да стрелят по тях. Всички залегнали на земята и се престрували на мъртви, но пилотът знаел за това. Той отлетял, едва когато един от приятелите на Асад взел самолета под прицел и започнал да стреля. След като избегнали италианците, той изминал разстоянието и срещнал Мухтар. Лъвът тогава бил на седемдесет години.

Виждайки, че продължаването на борбата в несигурната обстановка ще донесе само смърт и пълно поражение, Асад предложил на Умар Мухтар да избяга в Египет, за да може да събере нови сили и да се върне обратно. Старият лъв не искал това. “Не, синко… замина ли сега с последователите си в Египет, няма да можем никога да се върнем обратно. А и как бихме могли да изоставим народа си и да го оставим без водач, да бъде завладян от противниците на Аллах?”

Асад знаел, че Умар Мухтар добре осъзнавал, че там го чака смърт. “Бием се”, му казал Умар Мухтар, “защото трябва да се бием за вярата и свободата си докато не прогоним нашествениците или докато самите ние не умрем. Нямаме друг избор. Ние на Бог принадлежим и при Него е завръщането ни.”

И така след срещата Асад си тръгнал обратно. Още веднъж той едва избегнал смъртта, когато със сподвижниците си се натъкнали на картечен огън, докато прерязвали бодливата телена ограда, за да направят отвор и да избягат от другата страна. Асад и някои от приятелите му успели да преминат, но други лежали мъртви отзад.

Няколко месеца по-късно италианците заловили Умар Мухтар, когато бил на гроба на един от сподвижниците на Пратеника (с.а.с) в територия, управлявана от италианците. Когато го завели при генерал Грациани, той попитал Мухтар дали ще престане да се бие ако го освободи. Лъвът отговорил:

“Няма да престана да се бия срещу теб и хората ти докато или вие напуснете страната ми, или докато аз не умра. И се кълна в името на Този, който знае всички тайни в сърцата, че ако ръцете ми не бяха вързани в този момент, щях да се бия с голи ръце, стар и съсипан, какъвто съм сега…”

Скоро след това Умар Мухтар бил обесен пред очите на собствените си хора, които били насилствено изведени от генерал Грациани от затворническия лагер, където били държани, за да станат свидетели на обесването на водача си. Денят бил 16 септември 1931.

Ако не се движи водата става тиня

“Ислямът дойде при мен като крадец, който влиза в къщите през нощта, без шум и без много суетене: само, че за разлика от крадеца, той дойде при мен за да остане завинаги. Нужни ми бяха години, за да открия, че трябва да стана мюсюлманин…”

Един ден Асад попитал стар бедуин защо постоянно се мести от едно място на друго, а не се установи в определена местност, обработва земя и почива в мир. На това бедуинът отговорил: “Ако водата не се движи в басейните тя се превръща в тиня, кал и мръсотия; само когато се движи и тече, само тогава остава чиста…”

Собственият живот на Асад бил отражение на тези няколко думи на стария бедуин. В ранна възраст той напуснал Виена и заминал за Берлин. Незавършил следването си в университета, заминал за Йерусалим. От там започнал пътешествието си към Северна Африка, Близкия изток и Централна Азия, без никога да се задържа за дълго на едно място. Като пътувал по мюсюлманските земи, и преди и след като станал мюсюлманин, той се срещнал и запознал с изтъкнати водачи като крал Абдул Азиз, основателят на Саудитска Арабия, и по-късно мъдрия му син – крал Фейсал, кралят на Йордания – Абдуллах, Реза Хан, който по-късно станал Реза Шах Пахлави – на Иран, Сауд Ахмад – великият водач на северноафриканското освободително движение, Умар Мухтар, който се бил до последен дъх, за да прогони безжалостните колониални подтисници от държавата си, Саид Маудуди – главният архитект на ислямския ренесанс на XX век, и Алама Икбал – великият поет-философ и духовен основател на Пакистан.

След като станал мюсюлманин той живял в Саудитска Арабия в продължение на шест години – но често се местил от едно място на друго, сприятелявайки се с изтъкнати фигури, наслаждавайки се на гостоприемството им. След това напуснал Саудитска Арабия и заминал за Индийския субконтинент през 1939. Там Алама Икбал го убедил да отмени пътуването си до Далечния изток и да работи за изграждането на бъдещия ислямски щат. След създаването на Пакистан през 1947 г. той бил назначен да организира и управлява един департамент за ислямска реконструкция. През 1952 г., след 26-годишно отсъствие от Запада, той заминал за Ню Йорк и станал пакистански посланик за Обединените нации.

По-късно Асад се оженил за Пола, която срещнал в Ню Йорк. Тя работела в Министерството на външните работи и била член на Американската делегация на Обединените нации в Ню Йорк. Неудовлетворена от католицизма, тя извървяла независимо своя път към Исляма. След години учене, тя станала мюсюлманка само няколко месеца преди да срещне Асад. Само няколко дни след сватбата им тя открила основния недостатък на съпруга си…

Било ноември 1952 г. и тя току-що се била преместила в апартамента на съпруга си в Ню Йорк, когато Асад бил поканен от д-р Шулер Валас, директор на училището по ориентализъм, да изнесе лекция за исляма и настоящите проблеми на мюсюлманския свят. Аудиторията щяла да бъде предимно от аспиранти по международни въпроси. След лекцията той трябвало да отговаря на техни въпроси. Асад приел поканата. Въпреки че Пола Асад нямала търпение да види как съпругът й говори пред интелигенцията, той не приемал тази среща толкова насериозно. Ден преди срещата тя го попитала дали е подготвил ръкописа на речта си. “Почти е готов”, казал Асад. Тя чакала целия ден новини за речта. Накрая, когато дошъл денят, Асад седнал за пет минути преди да излезе от апартамента, “надраскал” няколко бележки на малък лист хартия и й казал, че е готов. На подиума д-р Валас представил Асад на публиката и Асад започнал да говори толкова ентусиазирано, че забравил да се консултира с “бележките си”. Говорил дълго време и получил много овации от публиката след приключване на речта, която била последвана от въпроси и отговори. Цялата сесия свършила след няколко часа. Ето как Пола Асад изтъква основния недостатък на съпруга си: липса на суета, даже пълна липса на суета. “Асад изнасяше много официални речи и интервюта както в мюсюлмански страни, така и в западните градове пред образовани хора, но не пазеше записите си и така много от ценните му речи бяха изгубени”, казва Пола Асад.

Асад често разговарял с нея и й казвал, въпреки че тя го отричала заради скромността си, че тя винаги го вдъхновявала и че не би постигнал и четвъртинка от това, което е направил, без нейна морална подкрепа. Трудовете на Асад включват: “Посланието на Корана” (превод и коментари на Корана), “Пътят до Мекка”, “Ислямът на кръстопътя”, “Сахих ал-Бухари: ранните години на Исляма”, “Този наш закон” и “Принципите на държавност и управление в Исляма”.

От Пакистан по-късно заминал за Мароко и там завършил своя шедьовър “Посланието на Корана”, което му отнело седемнайсет години. По-късно се установил в Лисабон. Там този велик мюсюлмански интелектуалец предал последния си дъх през 1992 г.

Така накрая той се установил в мир, от който никога нямало да излезе. Никога повече нямало да язди камилата си, да я остави да крачи по пустинния пясък. Никога повече нямало да гледа далечните пустинни дюни, да желае силно да посети земята, която лежи отвъд хоризонта и да опознае живота на местните й хора…

Ако не се движи земята става тиня… Така, че трябвало да се движи, да пътува през много земи, да минава през долини, равнини, пукнатини и делти; събирайки бисери от едно място и пренасяйки ги на друго.

Но един ден трябвало да свърши и неговото пътуване, да остави завета си и да се понесе с течението на океана.
Защото от там дойде и там трябваше да се завърне…

Библиография:

“Пътят към Мека”, Мухаммад Асад, Лондон, 1998

“Ислямът на кръстопътя”, Мухаммад Асад, Делхи, 1991

“Този наш закон”, Мухаммад Асад, Куала Лампур, 2000

“Почитание към Мухаммад Асад”, видео преставяне от IIS