Ислям – само при споменаване на тази дума ми се насълзяват очите, защото е толкова сигурно, колкото е сигурно съществуването на небето над нас и земята под нас, че ислямът е истината от Аллах, дадена на всички хора. Аз съм роден на остров Барбадос, един от Карибските острови.
Като дете всяка сутрин и вечер чувах езан (мюсюлманския повик за молитва), въпреки че словото на Аллах никога не бе споделяно с нас. Ислямът изповядваха азиатците на острова и по причини, известни само на тях, никога не ни канеха в джамията, нито ни казваха нещо за исляма. Така че, при чуването на езан, се смеехме като деца, мислейки че това е нещо изключително само за азиатците и думите бяха не само различни, но и напълно непонятни за нас.

Няколко години по-късно отидох при майка си във Великобритания. Този път тези смешни думи щяха да ми дадат нещо, което никога не бях подозирал. Въпреки, че израснах в християнска среда, религията никога не ни беше налагана. Посещавахме неделната сутрешна служба всяка седмица, което никога не зависеше от мен, макар и да бях седем годишен. Беше ми трудно да проумея различията в учението. Това, което наричаме Библия днес и това, което проповедникът говореше, никога не съвпадаха. Библията ми казваше: “Не трябва да имаш други богове, освен Мен” и въпреки това проповедникът настояваше за триединството на Бог. Не можех да приема, че Всевишният може да си противоречи. Все още бях нещастен.

Промяната в мен започна към края на 70-те и началото на 80-те години, когато се запознах с много араби, които “вкусваха” Лондон както изглеждаше за първи път. Когато се срещах с тях, разговорът винаги се завърташе към пророка Мухаммед, последният Пророк на Аллах. Те ми бяха разказвали толкова много за Пророка, че имах чувството, че го познавам лично. Тези хора наистина го обичаха. Тук трябва да кажа, че отначало не бях особено въодушевен, защото исках да открия Бог, а не човек. Обаче бях възхитен от живота на Пророка.
Освен това хората около мен бяха против исляма. Официалната причина беше, че не бива да вярваме на арабите (т.е. мюсюлманите), защото исторически те са заробвали черни хора. На исляма се гледаше като на арабска религия, която не е за нас. Сега е много лесно да се смееш на това, но по онова време не беше въпрос на смях.
Бях духовно изгубен и търсех посока. Бях и в известен смисъл нечестен. По време на едно от многобройните ми сблъсквания със закона, бях арестуван. Казах на служителите, че съм мюсюлманин и така ми беше позволено да посетя джамия. Казах на имама, че искам да бъда мюсюлманин и той каза няколко думи, които не можах да разбера и запомня. Но въпреки това вече бях мюсюлманин. Тъй като трябваше да ходя в съда, помолих имама да ми даде някаква молитва, която да ме предпази от светския съдия – бях виновен, но не исках да се връщам в затвора. Той ми написа на арабски откъс от Свещения Коран, Сура “Юнус”, изречението, който избавил пророка Юнус от трите нива на тъмнина с милостта на Аллах, когато той се е намирал в стомаха на кита.
Измих се, както имамът ми беше казал и сложих написаното в десния джоб на палтото си, изричайки думата Бисмиллях (в името на Аллах). Влязох в съда отново с Бисмиллях, треперейки от страх. Останалото е история. Освободиха ме на същия ден.
Отправих се директно към централната джамия и Ислямския културен център в Лондон. Силно ми беше повлияло случилото се. В джамията попитах за някаква работа. Казаха ми, че в момента няма, дадоха ми превод на Свещения Коран и “Четиридесет традиции” на Имам Науауи и ми предложиха храна. Това накърни гордостта ми и отказах храната, въпреки че бях гладен, идвайки направо от съда. Тръгнах, крещейки нещо като “Ти никога не ни обичаш истински, нали?”. Трябва да съм изглеждал луд, но още бях огорчен от онова време като дете на Карибите, когато мюсюлманите не споделяха исляма с нас.
Въпреки всичко продължавах да ходя в джамията. Станахме близки приятели с имама и така бързо натрупах знание за исляма. Поглъщах с наслада ислямското знание за закуска, обед и вечеря. Започнах да вярвам, че един ден ще стана имам и ще предам тази истина на хората. Единственото нещо, което трябваше да направя, беше да науча арабски, защото разбирах и говорех добре английски и така можех да разбирам езика на Свещения Коран и да го обяснявам на английски. За съжаление имамът напусна джамията и започнах да посещавам друга, където чувствах, че исляма се практикува наистина.
Един ден, както си карах колата някъде в западната част на Лондон, забелязах сграда с надпис “Ислямски колеж”. Влязох вътре и за моя изненада имамът от централната джамия в Лондон отговаряше за колежа и беше професор там. Прегърнахме се и си поговорихме, казах му, че искам да бъда като него, да работя за спасението на хората, като им кажа истината и оставя Аллах да отвори сърцата им. Уговорихме си следваща среща, отидох и намерих писмо, написано за мен на арабски, което не можех да прочета. Беше ми казано как да изпълня мечтата си.
Две седмици по-късно бях на борда на самолет, на път за Египет. Пристигнах на международно летище в Кайро и преминах митницата сравнително лесно, но се притесних, когато ме попитаха къде отивам. Не можах да отговоря, защото не знаех арабски. Дадох писмото, което носех със себе си на един човек, който ме качи на такси и ми каза на английски да не платя повече от 10 паунда, когато пристигна. Таксито ме спря до една много голяма сграда, пред която бяха насъбрани много млади хора, купуващи храна и разговарящи помежду си.
Всички братя дойдоха при мен с големи усмивки на уста и искаха да ми помогнат за багажа. Можах само да отговоря “Ассаламу Алейкум”. Никой от мъжете не знаеше английски. Скоро един брат дойде да ме попита дали съм добре. Дадох му писмото, след това дойде и началникът на охраната. Имаше малък проблем – бях на вратите на пансиона за студенти в университета Ал-Азхар. Беше ми обяснено, че никой не може да стои на вратите без да е студент. Накрая Аллах ми помогна, защото служителят на охраната попита брата дали може да поеме грижа за мен, докато се срещна с началника утре. Братът се съгласи и така аз станах първият чуждестранен мюсюлманин, на който е даден подслон в общежитието, без да бъде студент. След около три месеца ми беше предложена всякаква помощ.
Изрекох официално Шахада (публично деклариране на исляма) в службата на Имама на Ал-Азхар. Приех да не съм студент и да не ми се полага храна, но в замяна на това да ми се разреши да остана в общежитието и да посещавам програмата за изучаване на арабски за начинаещи.
По-късно отидох до Кувейт, но там не ми потръгна и се върнах отново в Кайро. Започнах да преподавам английски език, за да се издържам. Докато най-накрая срещнах най-прекрасния брат в исляма, който ми предложи работа в Кралство Саудитска Арабия. Нека Аллах щедро да го възнагради затова, че помогна на един мюсюлманин в нужда.
Всяка възхвала и благодарност дължим на Аллах. Той ни изпрати Свещения Коран и така обичания от нас пророк (с.а.с.). Нека Аллах благослови семейството и сподвижниците му, както и всички тези, които се борят във всекидневния си живот, за да следват сунната му.
Много ще посетят този живот и ще си отидат, но до последния ден исляма ще го има за всички, които наистина желаят да усъвършенстват живота си и живота на тези, които обичат. Пророкът, сподвижниците му и ранните мюсюлмани са посветили целия си живот, за да може исляма да достигне до хората. Днес всичко, което се иска от нас, е да живеем като истински мюсюлмани, за да може останалите да видят красотата и истината на исляма. Нека всеки от нас да получи Рахма (милостта) на Аллах! Амин!
Аллах е най-велик!