Неговият глас е познат за милиони слушатели на „Радио Русия”. Преди 15 години той основава първите

предавания за религия. Но тогава не е очаквал, че през 2000 година „Гласът на исляма” ще го повика…

Журналист:- С какво започна за Вас „Гласът на исляма” и …гласът на исляма?

Дж.М.– В края на 1990 година „Радио Русия” замени „Национално радио на Русия”. Поканиха ме да правя и

водя програма за религията. При това за всички религии. Раждаше се нова, демократична Русия, в която Конституцията защитаваше

свободата на личността и вероизповеданието. По време на социализма също имаше декларация за човешките права и свободи, но на

практика цареше жесток, държавнически, репресивен атеизъм.

Заедно с Владимир Брунов и опитният радиожурналист от „Фар”- Николай Нейч започнахме ежеседмично, неделно

предаване „Верую”, както и първите директни излъчвания на богослужението на Рождество.

През 1991 г дякон Андрей Кураев ме представи на патриарх Алексей Втори и ние два часа и половина обсъждахме

как да представим религията в новите условия. Патриархът ме благослови да „създавам предавания за Православието, а също и да

давам информация за останалите религии”. Така „Верую” стана православно предаване, но отвори врата и за другите религии, в това

число и за исляма. Признавам, „Саут уль- ислам: Гласът на исляма” вървеше най-трудно от всички. Отначало го водеше афгани- станец

с много лош руски език. Сменихме няколко водещи. Принципът беше такъв – всяка религия да се представя от нейни вярващи

представители. Веднъж, след като поредният водещ си тръгна позвъниха от кабинета на тогавашния премиер – Черномирдин:

„Как смеете да прекъсвате предаване за 20 млн. наши сънародници-мюсюлмани?! Това отслабва нашата вътрешна

политика.” След това, директорът Сергей Давидов ми нареди спешно да възстановя предаването: „Ти си историк и журналист – можеш

да усвоиш този материал!”.

Така станах Андрей Хасанов – приех псевдонима специално за предаването. Разказвах това, което смятах че е

близко до интелигентния човек: за суфизма, поезията, историята…Така възникнаха и първите ми контакти с мюсюлмани от чужбина.

В края на първото ми пътуване до Египет сънувах, че съм в джамия и пред мен плуват божествени писания на

арабска калиграфия…По-късно разбрах, че това е една известна джамия близо до аз-Азхар – джамията на Хасан!

Все по-често познати, които слушаха предаването ми питаха приел ли съм исляма?

И ето, че веднъж и аз си зададох същия въпрос съвсем сериозно. Не успях да си отговоря. Имаше много „за” и

немалко „против”…Като в просъница сякаш някой ми отговори: „Въпросът е некоректен. Ти не можеш да приемеш исляма, тъй като

ислямът е приел теб…”. И отново изпитах блаженство, както в онази джамия…

Тези емоции на ниво подсъзнание още не ме подтикваха към конкретни действия. Все още не бях изяснил нещата с

разума си. В това отношение ми помогна книгата на Вячеслав Полосин: „Правият път към Бога”. Знанията и духовният ни опит бяха

много близки – произхождахме от православна среда, отличници на Московски ВУЗ-ове. Благодарен съм за силната му работа именно

като философ. Последната емоцио-нална точка се оказа канонизирането на Николай ІІ за „мъченик”. Бях потресен от средновековното

невежество и псевдо-монархическите митове оживяващи през ХХІ век! Как е възможно същият този човек, който е обрекъл Русия на

столетна гражданска война, на атеистичен тоталитаризъм, обрекъл на смърт семейството си?! Нещо повече – сред канонизираните не

попаднаха личният лекар и слугите на царя-изменник, които всъщност са били много по-достойни от него?!

Журналист: – Близо три години –от 1984 до 1986- Вие сте учили за свещеник-богослов при Александър Мен, а преди

това сте завършил исторически факултет, работил сте над реставрацията на православни храмове, в музей…Как успяхте да скъсате с

такъв опит?

Дж.М.- Много, много трудно. Любовта към Русия, корените на традициите, служенето в името на

православното възраждане несъмнено бяха огромни препятствия на пътя на осъзнаването ми като „муслим”. Самият корен на думата

означава човек, живеещ в мир със Създателя. Такова е всяко новородено, но в последствие ставаме различни…Кой е виновен, че в

988 година княз Владимир „избирайки вярата” отхвърля исляма! За този момент има и парадоксален анекдот: Владимир отхвърли

Единобожието заради това, че „веселието на руснака е в питието, а без него не върви житието…” Това е лъжа за един велик народ, но

заложеният през 10 век динамит на алкохолния делириум, в последните години набира стремителна скорост. Наложи ми се да чета

литература по въпроса за процеса на алкохолизация на нравите и икономиката на Русия. Не виждам друга рецепта за „отрезняване”,

освен чрез въвеждане ислямски начин на живот. Патриотизмът не е самоцел, а следствие от духовна работа над себе си и

обкръжението. Както е казано в хадис: „Любовта към Родината е част от вярата.”

Журналист: – Вашата фамилия съвсем не звучи по руски.

Дж.М.- Да, във вените ми тече четири вида кръв – руска, на православни свещеници от южен Урал, еврейска,

полска и украинска – по линия на майка ми. Принадлежността към един народ обаче, се определя не физически. Моят дом е руският

език, а езика е „домът на битието”.

Журналист: – Кое според Вас е по-тежко: затворът или духовното заточение?

Дж.М.– Бих казал следното: ако затворът е по волята на Всевишния за духовно служене на велика цел, то

пребиваването няма да бъде тежко. Тежка е безсмислицата, неразбирането на живота, неразбирането на самия себе си, плодовете на

неправдата и последствията от греховете… Парадоксално е, но някои хора буквално достигат да „прозрение” в затвора. Във връзка с

работата ми в радиото се запознах с няколко затворника, които посещават джамията в затвора и работят над себе си. Някои сподели-

ха, че тук са започнали да се стремят към Бога и са благодарни на Всевишния за даде-ната им възможност.

Журналист: Политика, религия, икономика – заболяването на коя от тези сфери е най-опасно за обществото?

Дж.М. – Ислямът не разделя живота на тези измислени от западното общество сфери. Ако в политиката

липсват религиозни ценности – тя е нехуманна, както фашизма и сталинизма. Ако икономиката подчини всичко на парите и те станат

„бог” – това е крах за културата и вярата. Другата крайност е религията, която забравя всичко останало , освен себе си, така както

това е в монашеството. Всичко това са анормални крайности. Свещеният Коран и Сунната описват сфери на живот на човека и

природата. Кризата на мюсюлманската цивилизация и нейният застой са предизвикани от това, че средновековните учени са решили да

приемат само богословието и ислямското право – останалите науки – не.

Журналист: – Защо според Вас болшинството хора, приемащи днес исляма са образовани, културни, интелигентни?

Дж.М. – Нямам такива данни. Към Единобожието се обръщат както образовани, така и често простички,

необразовани жени. Техният мотив – майчинският. Разказвали са ми, как в посолството ни в Египет са се опитвали да разколебаят

наши момичета да не се омъжват за араби – те упорито отказвали, изтъквайки един и същ мотив „У дома ме заобикалят само мъже,

които пият – баща ми, брат ми, познати…Искам да имам деца, но от трезвен съпруг! Мъжът-мюсюлманин е надежден.” По време на

хадж разговарях с новоприели мюсюлмани от западните страни – всички са много различни, но мюсюлманинът, стъпил веднъж на

„правия път” не може да не се придържа към един от основните принципи в исляма: „Чети!”, т.е. да се стреми към обогатяване на

знанията непрекъснато.

Журналист: – На кого е по-тежко в съвременния начин на живот – на мюсюлманина или на мюсюлманката?

Дж.М. – Извинете ме, но не мога да приема така поставен въпроса. Творецът е дал на всеки живот в

неговото тяло, с неговите способности, в това време, в което живеем. Да се справяме с трудностите е наша задача и трябва да

разсъждаваме във времето за молитва – какво и как трябва да направим.

Журналист: – Вашата най-голяма загуба в живота?

Дж.М. – Две огромни, но блажени загуби – в пионерска възраст – загубих вяра в комунизма, а по-късно

откритата с мъка опора в православието. Слава на Аллах, че загубих тези илюзии!

Журналист: – Вашата най-голяма придобивка в живота?

Дж.М. – Естествено, вярата в Единия Бог. И знанието за правия път към Него!

За вас със съкращения от списание „Журнал” – Сабрина

И М А Н 2006-10-03 11:37:42

Иман – дума, излъчваща красота!

Иман – дума, необятна като Космоса…

Иман – дума, в която не се вмества всичко, което ни характеризира като мюсюлмани, а много повече…

Иман – визитката на всеки мюсюлманин; дума – отговорност и задължение.

Дали си даваме сметка за това?!

Когато говорим за вярата, обикновено сме искрени. Вярата е нещо лично. Тя е усещане за живота, за сътворението, за моралните ценности. А те са толкова малко вече и така „олекнали” от прекалена употреба. Животът е твърде реален и „искащ” от нас, а няма вече какво да му дадем, защото станахме твърде „материални” и духовността ни се измести някъде по периферията. Центробежните сили на интересите станаха толкова огромни, че се отдалечаваме все повече и повече от центъра – вярата ни в Създателя.

Възможно ли е човек да забрави как и защо е дошъл на тази земя, или просто отлага отговора – за утре? И така всеки ден, докато настъпи краят и разбере, че е пропуснал всички възможности, които е имал.

Неусетно, като един миг животът си отива и човек се изправя „очи в очи” с истината – неизбежна за всички.

От нас се иска толкова малко –

1. Да се замислим за това как сме дошли на този свят.

2. Да бъдем признателни на Този, Който ни е сътворил.

3. Да покажем благодарността си към Него като Му се отдадем изцяло и безрезервно.

За наше улеснение, Аллах, субханеху уа Теаля, ни предоставя две възможности:

- да предпочетем земния живот, с неговите преходни дадености

- да предпочетем Вечността, с всичките блага, които Аллах ни обещава

И трябва да направим само т р и крачки към Него, но често не желаем, а избираме преходното…

Кое ни води при този избор? Земните съблазни са толкова много и така неустоими!

Може би нашето е г о? „Аз”- ът в нас става по-силен от разума, който ни подсказва кое е правилно, но страстите надделяват и ни подвеждат – като слепци ги следваме в грешната посока. Дори и знаците на Съдбата не ни помагат, а напротив – с още по-голяма настървеност и упоритост искаме да докажем колко „голяма работа сме”!

Взимаме се насериозно, макар че, ако Аллах пожелае може да ни покаже Своето Могъщество във всеки един миг! И тогава ще разберем нашата нищожност пред Него.

Но Той ни дава свободата да изберем сами.

Всеки нов ден е още една възможност дадена от Него, или още един пропуснат шанс…

Как ще постъпим, зависи само и единствено от нас самите!

„И им дай за пример земния живот, подобен на вода, която сме излели от небето и с нея изникват растенията по земята, после изсъхват и ветровете ги разпиляват…”/Пещерата,18:45/

Сабрина